Преплитат се вълните в неуловима нишка от живот, далеч остава моят зов, разбит сред пяната в скалите. И изгревът е тъй червен от хиляди сърца разбити, как сладко въздухът пропит е с тъгата на започващия ден. 2008 Снимка: Linda Xu on Unsplash
Черга
Помечтай си. За една шарена черга, в която да увиеш спомена на босите си крака от къщата на баба. Да усучеш в нишките й тъгата по всичкия живот, който оттогава изтече през водите на планинската река, дето се перат чергите.…
Улица
Бъди невероятно мой. Във тъмното, във светлото, във пряката. Отчупва се след пряката завой, за да останем само двамата. Сред хаоса на булеварда спри. В бетона рухва залезът. Невероятно мой си ти, дори и да те нямам. 2011
Море
Ромон. Чайка. Тютюн. Приливът на морето. Твоята малка трибуна. Да или не във сърцето. Отливът после изгребва спомена на талази и остава да се отцежда в пясъка пясък. И газим.
Олд скул
Мечтая да съм демоде. Да ме возиш на колело – приседнала на рамката, да пием чай с маниери, да се боричкаме в сламата. Да живея като на филм от трийсетте – черно-бял и изискано семпъл като запалване на цигаре и…
Преди много време
Надупчен е залезът. Капки оловни през него свистят. В земята потъват. Рикошират в простора Приканват нечии спомени. Провалят нечие сбогом. Ритмично забиват се във прозорците. Сега дебна аз. Отварям и изкрещявам: “Уцелете ме!” И секва дъждът. . .
