истории за нас,  литература,  разкази

Две

#историизанас #две #тита

“Две”

Навън бе бяла нощ. По покривите се блъскаше див вятър. Едва осем часа вечерта, децата повръщаха.
Бели парцали летяха в небето. Някой бе накълцал безброй булчински рокли на ситно и бе удавил мрака с тях заедно с несподелените очаквания на младоженките. Ако не беше толкова студено, гледката би била знаменателна.

Тита изключи фурната и седна на един стол. Беше изпекла сладки. Бе научила как се приготвят от майка си. Беше изморена.
Тита имаше къдрава коса, черна като самотно гнездо на върха на обрулено дърво зиме. Тони обичаше да си играе с косата ѝ. Дланите му в основата на тила ѝ бяха топли, големи, пръстите му вливаха пулсиращо спокойствие в кожата ѝ. Тя се губеше в този лабиринт на милувката. Играеше си с къдриците ѝ бавно, с минути, а минутите бяха като кладенец и Тита потъваше все по-надълбоко и не искаше да достига дъното му. Понякога се наслаждаваха на моментите след любовта повече отколкото на правенето на любов. Преплитане на пръсти, цигара за спиране на мига, потъване в усамотение кожа до кожа с другия. Хапване. Какаови зърна, горчиви като раздялата, кифлички или просто ябълка. Тони наблюдаваше как Тита се движи, обвита от черната си коса, после реже ябълката на парчета и му ги подава. Смуглите ѝ хълбоци просветваха в полусенките, губеха се и пак се появяваха – разхождаха се или почиваха като дълга река на подлакътника на креслото. Той очакваше тези моменти с нетърпение. Беше все още влюбен в нея, в полудивото ѝ присъствие на опитомено зверче, който обикаля около него и е негово, но никога не му принадлежи. Наблюдаваше как белите ѝ зъби отхапваха ябълка, устата ѝ се сбърчваше от кисел привкус, а после избухваше в тежък, дълбок смях, който му се струваше като следобеден тропически порой. Тита изпълваше пространството около себе си с рядко присъствие, в което всеки миг имаше отчетлива стойност и образ, като на вечен забавен каданс, където времето плуваше. Притежаваше неповторимата дарба да се движи и говори ту задъхано и припряно, ту летаргично и плавно и да превръща това в един прекрасен, омагьосващ хаос за сетивата на наблюдаващите я. И хората винаги я наблюдаваха.

Децата не спираха да повръщат. Стаята миришеше отвратително и приличаше на катакомба от разпилени кърпи, завивки, чаши, опаковки от лекарства. Тя не смогваше да преоблече и измие едното, докато повърне другото. Големите им очи бяха изжаднели и я гледаха в полусън, отпуснатите им ръчички обвиваха врата ѝ. Вирусът щеше да отшуми бързо, но началото беше бурно. Пристегна косата си с една кърпа над челото, върза я високо, за да не ѝ пречи. Внезапно се сети за една картина от детството си. В събота сутрин тя седи по турски на пода, в краката на майка си. Отдолу под нея килимът е мек, шарен и грозен. Майка ѝ разресва косите ѝ. Улавя всеки кичур и започва да го сресва внимателно от края към основата му, защото така се решат дългите коси. После сплита стегната плитка, която нарича „шведска“ и връзва панделка в края ѝ. През това време малкото момиче гледа през прозореца към небето. Понякога наблюдава облаци, които ще се сгромолясат над земята като навъсени черни камъни. Друг път диря на самолет, изпаряваща се безследно като баща ѝ. Понякога вижда единствено спуснатите тъмни завеси и усеща, че в тъгата си майка ѝ ще пристегне плитката повече от необходимото. Говорят си или мълчат. Когато плитката е готова, майка ѝ я изправя, неизменно ѝ казва колко красива е и се прегръщат. Облаците отвън се разплитат по плещите на сградите като кичури, освободени от панделка.


Единайсет часа. Нощта беше заляла целия град и никой не можеше да я спре. Тони още го нямаше. Получаваше съобщения от него, обещаваше ѝ, че прави всичко възможно да дойде бързо, но не може преди нещата да се поуспокоят. Не можеше да говори дори. Всяко пиукване на телефона отекваше дразнещо и тя се улови как снове напред-назад безразсъдно. Беше сама. Нямаше ръка, нямаше рамо, нямаше длан, нямаше тил, нямаше нищо. Нямаше кой да прекоси проклетата януарска нощ и да дойде най-сетне. Снегът на парцали вилнееше в южното ѝ сърце.


Децата вече бяха заспали. Отпусна се за кратко на дървен, сгъваем стол, който брат й беше домъкнал отнякъде след студентско странстване в чужбина. Столът бе сменил домове и квартири и накрая се озова в тяхната кухня. Той бе нещо като символ. На онзи щастлив заслон на студентско безвремие, който всички опитваме да построим свирепо в сетивата си наново и наново… – в общи линии, докато умрем. Там сняг на парцали нямаше, нито повръщащи деца или вечно закъсняващи вечер мъже. Там имаше само влакове, с които пътуваха през безброй отронени обещания и спрели мигове.

Вратата се отключи. Тита чу шумовете от прибирането му – ципа на якето, ключовете, кратки звуци, отекващи до безкрай в пълната тишина на дома. Той влезе в спалнята, а вътре бе тъмно. Тита бе изгасила лампата.

– Заповядай. Тортикас де Морон. – гласът ѝ беше хладен. Баба ѝ говореше така, когато беше сърдита.

– Отдавна не си ги правила.

Тони я гледаше съсредоточено, пое бисквита и я схруска заедно с напрежението помежду им. Ромът беше река, лаймът – поляна с трева, канелата – пръст, полепнала по ходилата му. Тита ги умееше тези работи, когато готвеше. Беше му ядосана.

– Този път са с гуава, както ги правим при нас.

– Знам.

Неизказани мисли набъбваха скоростно в умовете и на двамата. А в такива моменти неизказаното тежи като грамаданска, несъразмерна оловна котва, която повлича кораба надолу. Представете си ги – очертаващи се силуети в мрака, на двама влюбени един в друг врагове, настръхнали, готови да използват всички оръжия, с които разполагат. Любовта е война най-вече между обичащите се. Жилището се превърна в малка клетка, заключена, дори зазидана, без светлина и въздух, пристягаща ревниво затворниците в обятията си. Чуваше се дишане, мълчание и гняв.

– Как са децата? – попита най-сетне Тита, а черната ѝ кубинска коса струеше като жива по раменете ѝ.

– Заспаха. Лошото мина.

– Чувстваш се гузен, нали?

Ала Тони я гледаше в освирепялата прелестна брадичка и не изпитваше никакви угризения.


Три етажа над тях, в дома му, жена му влезе в банята с голяма ножица в ръка. Махна кърпата от главата си и разпусна косите си. Почувства тръпка на облекчение, която попи в скалпа ѝ като липсваща милувка. Застана пред огледалото и се гледа продължително – очертанията на лицето ѝ бяха меки, бели, преливащи от спокойстие. Тихи и нежни. Тя отряза бавно и старателно косите си, кичур по кичур. Събра ги в решителната си шепи и ги изхвърли в кошчето за боклук. От кухнята се чу изцъкването на фурната. Изтича и извади тавата.

20.01.2019

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *