(…)
Господин П. се потопи внезапно в спомен. Той е на десет и върви по някаква улица, обут с три четвърти чорапи на грозни ромбове. По-грозни дори от сополива носна кърпа, смачкана на топка в джоба. Сутрин, преди училище, майка му прецизно издърпва чорапите му до коленете, самата тя коленичила пред него, докато слънцето от прозореца танцува по гърба й в други ромбове, очертани от пердето. Десетгодишният Господин П. върви и мърмори полугласно урока по география, като внимателно “брои” с пръстите на ръцете си сричките от всяко изречение. Ако последната сричка от последната дума на всяко изречение не се падне на кутрето му, той добавя някоя дума към изречението, дума с необходимия брой срички. Но трябва непременно изречението да свърши на кутрето му. По-непременно отколкото трябва да се изяде последната лъжица от супата. Това е малката мания на десетгодишния Господин П. Както много други мании, които децата си избират – да стъпват през плочка на тротоара или да докосват с ръка всеки втори стълб на улицата, и тази е подчинена на нуждата от ритъм и вглъбяване. Постепенно тя изчезва. Опънатите чорапи оставят червени следи на коленете му още няколко години. В заключение Господин П. намрази ромбовете.
Десетгодишният Господин П. обича думите, започващи с представката “без”. Обича ги безмерно, безнадеждно. Съставил си е списък с всички известни му такива думи и мечтае за изречения, в които би ги употребил. Тези изречения са невъзможни за изричане в обикновения живот, разбира се. Безсмислени са. Такива думи и ситуации, достойни за тях, съществуват само в книгите и в сънищата. Затова Господин П. започва да ги къта във въображението си и да чака онзи момент, в който те ще презреят и ще се откъснат като най-сладки, почти изгнили черничени плодове.
(…)
– Познах те, момче. – рече старецът вълшебник.
Господин П. се върна обратно. Нишата със скрина. На главата му още бе бомбето, а в лявата му длан – ключето. Той най-после се огледа. Наоколо се прозяваше тишината, а старецът благо чакаше.
– Извинете, как се казвате? – това бе единственото, което успя да хрумне на Господин П.
– Казвам се Бернабий.
– Бернабий.
– Бернабий.
Може би два-три пъти повториха това име нашите герои, а може би десетина, не е важно. Но в този невероятен диалог, след всяка съкровена пауза, с меки котешки лапки между тях се наместваше доверие като в изповед. Като доверието, което се поражда между дядо и внук, след като дядото е заловил в кражба внука си и е премълчал пред родителите му.
(…)
/Снимка: Photo by Tim Arterbury on Unsplash/
