Мана носеше белези. Тялото й бе легнало на хълбок, дълго и студено. Голо и почти неподвижно. По извивките на бедрата й блестяха нежни следи, оставени от зъби на тигърче – розови и бели дири върху разтегляната кожа. Бледи петънца имаше върху корема, гърдите, предмишниците. Трапчинки, грапавини, бенки, синини. Стрии, драскотини. Изсипани върху нея, изтръскани от торбата на годините. Белезите на женското тяло.
Мана лежеше и дишаше равномерно, а коремът й бе красив, мек и мамещ. Но тя не беше тук. Тялото й лежеше на леглото, а Мана бе на една улица миналото лято, на четиринайсет минути разстояние от дома й, една сред всичките улици, чиито имена така и не успяваме да запомним. На улицата има къщи, дворове и брястове. Брястовете хвърлят луда сянка – като че светлината преминава през разперени пръсти.
Навън щеше да притъмнява. Лежаща на хълбок преди сладкия сумрак, Мана бе преметнала косата си през рамо. Косата й бе мокра, толкова мокра, че не спираше да спуска вадички по врата, рамото, гърдите. Пролъкатушваха по наклонената плът и хладни, хладни попиваха в чаршафа. Минутите, и те течаха от миналото лято до сегашния момент на нестихващи вади и попиваха безплътни в чаршафа.
В стаята на Мана се чуваше музика. Не беше Нирвана. Не беше тибетски делириум, нито изтерзана цигулка. Беше идиотска поп песен. Радио. Вибрациите от звуците на песента се удряха в мебелите, резонираха и изчезваха.
Бащата на Мана влезе в стаята. Духна в сухите си длани, за да ги стопли, и покри тялото на дъщеря си с един халат. После излезе. Върна се и изключи радиото. В стаята започна да кънти тишината. Блъскаше се смаяно о стените. (…)
