В двата края на един град живеят двама души, които никога няма да се срещнат. Те посрещат общи изгреви, заспиват безмълвно, говорят с приятелите си и понякога пътуват в един и същи автобус, но не знаят, че са един за друг, защото никога няма да се срещнат.
И така, жената, ниска, смугла и разсеяна, една неделна сутрин отива на пазар. Докато избира зеленчуци и плодове, чупи нокът и гледа безизразно тълпата около себе си. Жената никак не е грозна и това прави впечатление на мъж, непознат, който я заговаря. Тя не може да си представи, че след две години ще се омъжи за него и ще отплава в скучен брачен живот. И докато в тази вехнеща неделна утрин бъдещият й съпруг й прави комплимент между касетките с портокали и авокадо, мъжът, който е за нея, поправя кола в сервиза си. В светлината, нахлуваща през прозореца на халето, танцуват прашинки. Легнал е под шасито и съсредоточено работи, докато една мъничка част от мозъка му несъзнавано изрежда откъслечни кадри с баща му. В неделните сутрини, когато е бил дете, мъжът и баща му са правели мъжки неща. Той никога не е ял авокадо и не знае, че ако беше срещнал жената на живота си, щеше да го опита.
Неделната сутрин се превръща в следобед, а после и в понеделник. Ето че жената и бъдещият й съпруг пият кафе в обедната почивка, разменят си първи развълнувани погледи и се сприятеляват в социалните мрежи. Седят около ехидна метална маса в бизнес кафене, а от стените около тях изкуствено звучи джаз, стар джаз на талази, който не успява да хармонира душите им. Но те не му обръщат особено внимание, защото клетките им са заети да синтезират окситоцин. Между глътките студено кафе и накъсания смях започва пътеката на влюбването.
През това време мъжът от сервиза чака на опашка в банката. Уморено следи почукването на подметката на клиента пред себе си. Не мисли за баща си, нито предполага, че на хиляди мозъчни импулси от него една непозната отпива сладкото си кафе с маниер, който би го привличал.
Минават дни. И години минават. Със същия устрем, с който вода дълбае в скалата пролом, рони я и я изпива. Жената продължава да купува авокадо, да заглажда кичурите зад ушите си с бързи пръсти и да гледа разсеяно през прозореца на автобуса на път за работа. Поддържа косата си дълга, защото съпругът й не я харесва с къса. Казвал й го е, без да споменава, че държи на дългите й коси, за да усеща превъзходството си, когато ги тегли с ръка, докато правят секс. Тя, разбира се, съзнателно намира в този фетиш известна обаятелност.
Жената гледа през прозорците на автобуса, а мъжът от сервиза понякога намира време да бяга в парка, среща се с разни жени, с които не остава за дълго, и предпочита да спи на студено. Все още не е опитвал авокадо. Тялото му е наедряло с възрастта. Той не знае, че онази жена има малки заоблени рамене, нито че ако я бе срещнал, би ги докосвал с една почти луда смесица от настървение и страхопочитание, би ги обгръщал всяка вечер, докато през отворените прозорци отвън нахлуват прах, насекоми и залези.
Жената не си представя такива залези. Тя всъщност не си пада много по залезите, предпочита спуснати завеси. Те държат нараненото й сърце на тихо и топло, на уютен допир разстояние от спрелия да я обича съпруг. Косата й е все така дълга, все така канеща. А сърцето й е тъжно като самотна могила пръст насред есенна поляна.
Веднъж жената и мъжът обаче се срещнали в един сън. Сънувала тя. Мозъкът й нежно и безшумно преработвал епизодите от изминалите дни, и там някъде, зърнат с периферното й зрение на излизане от автобуса, бил мъжът. Изкаран релефно на преден план от интуицията, в съня й той разменил с нея поглед. Тя слязла от автобуса и на сутринта се събудила безпаметна, а небцето й било потънало в горчивина.
Просто е. Тя продължава да не знае за него, защото не може да обеме безброя възможности, които животът й изпречва всеки ден. Няма представа колко пъти са се разминавали на секунди дишане пред вратите на банката, нито колко пъти ръцете им са държали една и съща банкнота.
Предметите нямат глас и не могат да им помогнат. Те попиват докосванията им и любов остават да правят следите от пръстите им по брави, отпечатъците от стъпалата им по разкаляни тротоари.
Жената няма представа, че един ден, когато я кремират, прахът й ще покръжи над земята, подет от сухи плясъци на птичи криле, ще прескочи суматохата на града и ще влети през множество прозорци. И през тези на халето, да. Нали помните, там прашинките танцуват в светлите петна въздух.
Ако се бяха срещнали, в същия ден щеше да завали толкова силно, че капките да звънтят оглушително като монети по паважа, а гълъбите да се скрият уплашени под стрехите. Щяха да се карат постоянно. Да се разделят и събират неведнъж, изтощени от невидимата сила, която ги държи толкова стегнати един о друг. Щяха да редуват моментите, в които се предизвикват, с тези, в които се очакват. Бавно през отворените им прозорци щеше да навлиза времето, доволно от себе си.
11.02.2018
