Човек, дори и добре да живее, един ден се влюбва. Мисля си за това, докато обхождам пролетна София, а синевата се оглежда между канавките, претъпкани с кал и боклук, и побелелите дръвчета. Около мен вървят влюбени хора, облечени в раздърпани дрехи. Витоша се очертава на уморения хоризонт и праща снежно намигване. Смигвам й и аз и се смея.
Разхвърчават се тротоарите тогава, когато човек е влюбен. Крачим по тях и не се интересуваме от мръсните си обувки и мръсния паваж. Подскачаме. Прескачаме малките локви и после скачаме в най-голямата. Качваме се на метрото и слизаме на последната станция. На перона ни очаква всичко, за което не можем да се сетим: изненада, досада, възбуда, разочарование, трепет, болка. Оглеждаме се неспокойно. Сграбчваме едно от тях за юздата, кракът на стремето бързо, вдишваме дълбоко, ама много дълбоко, и с нечовешки вик препусваме на гърба му. Заболява ни гърлото от студения въздух насреща ни.
Какво още се случва, когато се влюбим? Забравяме да свързваме живота си логично и минаваме на режим “мигове”. Спомняме си глупави неща от детството. Те меланхолично ни задушават, сякаш невинна паническа атака бумти нежно в ушите ни. Пързаляме се с ролкови кънки, от старите, с ръждясали колелца и протрити каишки. Скърцат. Отваряме хладилника и ядем леден, възледен сладолед, за да излекуваме ангината. Хапем устните си трескаво, докато залезите ни изглеждат като кехлибарени очи, които се стопяват между потните ни тела. Трескаво. Трескаво.
Игнорираме всеки, който има сини очи, защото сме пристрастени към кафевите. И обратното. Чудесни сме в повтарянето на грешки. Глуповатите клишета ни се подсмиват иззад ъгъла. На тях изобщо не им пука какви са на цвят очите на любовта.
Скачаме от миг на миг, от камък на камък, от сълза на сълза. Лъстиви сме. Прекаляваме с кафето, цигарите, четенето. Излизаме без чадър, защото вече обичаме пороя. Харесва ни как облива телата ни на талази, студени и тежки, докато настръхваме. Бетонът се взривява, блоковете се сриват, хвърчат осколки от червени тухли, стрити до чувства. Дъждът ни залива с куршуми. Залива ни. Навеждаме главите си с мокри коси под сушоара за ръце в тоалетната в офиса, дъждът от тях капе по плочките. По дяволите, колко са мокри… Всичко рухва, градът изчезва, остава пелена от дъжд и нега, прахта от зидовете под езика ни, наслоена в ноздрите ни. Вдишваме я радостно. Крещим в дробовете си. Прегръщаме мислено трафика и смога.
Когато се влюбим, става страшно.
08.04.2018
