През гори и чукари те влачих
и по хребети слепи пролазвах,
през самотни ливади, помилвани
от порои, от песни, от хали…
Светлини със наслада ни будеха,
мракове ни потулваха с шепот,
ветрове ни през присмех обрулваха,
в тъмни урви пропадахме с екот.
И ни беше студено и грозно,
и безсънно, и гневно, и гладно,
често в тихи усои присядахме
и се гледахме изпитателно.
Честна дума, без кожа са дланите –
о скалите добре изподрани,
а кръвта, се разбра, че най-сладка е,
щом облизана е от рани.
Да сме стигналии?! Тц. Продължаваме.
Не ме гледай, чака те раница,
аз ще нося въжето и брадвата,
днес – обратен наклон и без граница.
Смелост моя, дори да се хлъзнеш,
ще те хвана, държа те възздраво.
Усмихни се и дай по-забавно –
ще катерим безкрая до края.
—
август 2019
—
ПП: използвана е туук-там символика – в живота не нося брадва (постоянно). А вие 
?
—
#историизанас #напреходсъссмелосттами
Кадър: Jake Melara – @Unsplash
