Севда, увила косата си в пъстра женска кърпа. Във възлите на тила ù спят кротко избягалите времена. Косата ù не мирише на парфюм, мирише на сапун – най-обикновен сапун. Не разточителен, нито гальовен, нито мек. Бедрата ù – жилави, а около бедрата ù – пола до земята. На нея нарисувани причудливи древни птици с пера, очи и криле в шарени цветове, магични растения, които пъргаво се усукват около краката й, шмугват се в гънките и излиняват в тъканта. Сякаш сто пауна и сто дракона танцуват и се мамят. Севда, със сини очи и прозрачни надежди. С кожа на гърдите, по-бяла от утро. Севда с брадва в ръцете. С коса, мотика, метла, вила. С огрубели сгъвки на пръстите. Под ноктите ѝ живее калта. Ръцете ѝ са силни, а гласът – по-тих от мълчанието. Гласът ѝ е дълбоко притаен у нея, свит на кълбо. Севда никога не говори денем.
Тя реже, налива, меси, пече. Носи, слага и вдига болката си с всяка софра. Севда е с най-красивите коси.
Севда има един единствен приятел. Огромен приятел. С гъста белезникава козина, прошарена от сребърни и кафеви снопчета. По широкия му гръб лазят годините. Само с едно златно, красиво, чисто око. Казва се Вълк.
Севда живее с мъжа си и Вълка на село. Земята е под краката им и в дланите им. Сутрин, обед, вечер слънцето гали тази открита земя и ѝ обещава неизпълними неща, затова тя цъфти и се разхубавява. Облаци, вятър и дъжд – всички те си играят със земята на село, подмамват я и ѝ разбиват сърцето, но тя само става по-хубава.
И Севда е същата. Колкото повече я насилва мъжът ѝ, толкова по-хубава става. Севда има най-красивите коси и най-посинените бедра. Мъжът ѝ я бие, защото обича да причинява болка. Той е красив и едър човек, лицето му е много хубаво, а зъбите – бисерно бели. Ела тука, ѝ казва, свърши ли си работата? Свърших, казва Севда. И той започва да я прегръща, гали косите ѝ, притиска я към гърдите си, отпърво нежно и меко, после все по-силно и здраво я обгръща, за да започне да диша на пресекулки и да се дави. Пуска я и се смее. Иди да сложиш масата. Гледа я в очите. Севдооо лее, припява си и пак се смее. Има плътен и хубав глас тоя човек. Никога не ѝ крещи, никога не се напива.
Севда вдига масата, излиза навън да изхвърли остатъците в кофата за кокошките. Даде ли на Пазача, подвиква ѝ мъжът ѝ отвътре, и се смее. Севда се шмугва бързо под един навес. Вълка си е легнал там. Вълчо, гали го тя и нищо друго не казва, само това повтаря: Вълчо, ще дойда. После се прибира в къщата.
След вечеря гасят лампите и си лягат. Мъжът ѝ я притиска към себе си. Понякога е нежен, обладава я и я целува по врата, скулите и гърдите. Друг път я предизвиква, гледа я дълго и изпитателно, чака я да трепне и да се изниже от нея страхът и болката. А как хубаво мирише само страхът… Усети ли го, всичко в него кипва, събужда се и сърцето му заиграва от копнеж. Удря я силно или само я държи и я стиска. Севдооо лее, така завършва всеки път. Така.
Нощем той спи дълбоко и непробудно, защото гърдите му са препълнени с радост и свобода. Така му е и името – Рад. Севда усеща добре кога е заспал. Става и се облича, отива под навеса. Там ляга до Вълка, прегръща топлото му тяло и почва да говори. Разказва му всичко. Какво е правила през деня, какво се случва с двора, овошките, лехите, с животните и кухнята. Шарената ѝ кърпа обвива меко косата ѝ, а козината на Вълка я стопля. Той я гледа с окото си и скимти лекичко или се гуши в нея. Топлината им е като приказка, като снежна пряспа, в която се умира с лекота. Окото на Вълка е много красиво и умно. Другото Рад му го изби като малко пале. Ритник и усмивка. Пазача, напомня ѝ той, да не забравиш да нахраниш Пазача, Севдо. И показва усмивката – широка, ослепяваща.
Понякога Рад я бие денем. Изпитва нужда да уталожи глада си. Връзва кучето, взема един стар ремък, който пази спомените на дедите му, и я вкарва в къщата. Севда нищо не продумва. Харесва му да усеща допира на старата кожа по дланите си, приглажда ремъка с бавни пръсти, пуши. С тоя ремък, Севдо, почва да ѝ разказва, дядо ми е връзвал псетата, магарето. Аз ще взема да вържа Пазача ти един ден и ще му стегна гушата здраво. С ремъка я налага по бедрата, без да бърза. Няколко удара само, понякога до кръв. После я почиства и я целува по врата, по раменете. Севдо, много си бяла. Вълка лае отвън неистово, снежната пряспа се е стопила. Съседите се хващат за гърдите, защото знаят, че и животните изпитват болка в душата.
И една вечер той наистина връзва с ремъка Вълка. Увива го здраво около гушата му и стяга, стяга до безкрай, отпуска и пак стяга. Прегръдката на Рад е най-силното нещо в селото и в целия свят. Севдо, вече няма да храниш Пазача. Вълка не умира, защото Рад не иска да го убива съвсем. Той лежи и хрипти дълго и бавно в тишината на вечерта, а кърпата на Севда, с шарени цветя и птици, е подгизнала от сълзи. Земята е погълнала слънцето, защото пада залезът, безжизнен и летен, и от това на Рад му се доспива сладко. Сънят му е спокоен и усмихнат.
Тогава Севда оставя Вълка под навеса и влиза в къщата. Изкачва глухите стълби. Страхът ѝ пропълзява обратно под кожата като малко паяче, което още не знае, че ще бъде смазано. Привързва хубаво косата си с кърпата и почва работа. Донесла е брадвата от двора, съсича тялото на спящия Рад. Силно и бързо, с няколко удара дълбоко в гърдите и в корема. Не съзира конвулсиите му и отварящите се очи. После донася голямо одеяло и го покрива с него. Стои изправена дълги мигове, докато луната си почива в безтегловна люлка, невидима. Отново вдига одеялото и го сгъва сръчно, задържа го в ръцете си. Не знае какво да прави. Стаята плува в червен мрак, а навън Вълка спи. Стоте пауна на кърпата ѝ скриват глави под кървавите си крила. Севдооо лее, пее си нощта.
