Сред хаоса трябва да има и безвремие. Страници, които да бъдат разгръщани с треперещи ръце. Притаен дълбоко дъх. Разгръщам така Дебелянов. Онези вечни белоцветни вишни ще цъфнат скоро пак. Сложете си по едно цветче на шапката и не спирайте да го четете никога.
—
Потокът стене в долината,
отеква спомен в всеки звук –
тук нявга двамата със нея
пристъпвахме един до друг.
Валеше тихо, едностайно,
но нас опил бе дивен чар
пред радост първа – щастие незнайно,
пред първа пролет – първи жар.
Ала на устни не изгрея
с години чаканата реч,
че бяхме близко двама с нея
и пак безкрайно надалеч.
—
Димчо Дебелянов
Роден 28 март 1887 г.
—
Благодаря на приятелката ми Люба Илиева, която случайно ми припомни днешната дата.
