Стъкленица

Не знам дали ще имате търпение да го дочетете докрая. Така се получи, дълго.

—

Стъкленица. Ти нещо положил си
вътре –
твоя ценност –

прекрасно-кървящо-безмълвна.
Хоп, поставяш капака,
отривисто затягаш го, 
тайно дъх позадържаш
като в детско заяждане.
Първо малко пошавва, размърдва се леко.
После взе да му стяга, протяга се клетото.
Ала нека мирува, нека научи се –
ти така му кажи, все ще почне да слуша.
Поставù стъкленицата бавно,
хей, умната!
На камината?
Масата?
В шкафа – заключва се.
Ако трябва, върни се.
Провери я старателно,
както майка издърпва
на детето чорапите.
После: ципът, ботушите, шалът
.. ох, стяга те.
Оправи се, излизай,
че денят ще избяга, де.
Заключи с три превъртания
къщата,
щото
стъкленичката
трябва
да пазиш
от злото.
Почваш.
Тичаш, работиш, усмихваш се, носиш
куп предимства, бактерии, чаши, банкноти.
Ох. Разменяш по блян с нечий поглед в метрото,
и целуваш със страх твой приятел,
в когото
си открил малко въздух, страст или
спомен,
си открил, че товарът хем е лек, хем огромен.
За вечеря опитваш от чуждия
порив –
сякаш близваш от пръста си мед.
Не, не може.
Та след този десерт от лудост и болка,
се прибираш,
отключваш,
лампа – цък в коридора.
Ципът тръгва надолу
и ботушите сваляш,
но се сепваш –
и още със якето даже –
влиташ вътре,
и опипом
стигаш до шкафа.
Е, намираш я.
И безценното в нея те чака.
Непокътнато,
сигурно,
гладко
и твое –
сякаш гущерче,
горяло без слънце в усои.
И прокарваш най-нежните пръсти,
където
си поставил капака
и затворил сърцето.

—

Д.П.

2019