Това е Боян. Сърцето му живее в планината. Заровил го е между два камъка. Зелен мокър мъх облизва облите им краища. Наоколо има тишина. Тя е като сова. Затваря клепачи на разсъмване. Боровете пият влага в палав полумрак. Чува се един единствен звук.
Боян е силен. Той расте в града в тъмни години. Живее в една къща. Някъде. Обича двора и свободата си. От прозореца на стаята му се вижда съседната къща. Малко по-надолу – кооперация. Там, от петия етаж, фалшивата демокрация изтръсква мръсния си чаршаф над четвъртия етаж, точно върху главата на фалшивия комунизъм. Витоша се провижда в далечината над изроненото квартално небе. Мръсотията на прехода целува софийските светофари и кръстовища. Там Боян изкарва пари за колело в четвърти клас. Прозорци на коли, клаксони, шеги, псувни. От хлапашките му устни се отронва цигарена пепел в краката му. Локвите се смеят с него и гълъбите се пръскат уплашени.
Има картини, които са вечно в ума на Боян. Прегръщат се неудържимо. От тях се раждат сняг и мечти. Една къща в село недалеч. Родната къща на майка му. В шепите на гората. Боян отваря прозорец и насреща му нахлува утрото, студено блъска челото му. Вътре е топло, черга до черга се стеле история. Дом. Хора. Минало. Одър. Стени. Вън е лед. Всичко е в борове. Ароматът им тече по кората и влиза в дробовете му. Скала разсича хълбока на гората отсреща. Две реки се сливат в една и ромоли тишина в недрата им. Гърдите му хриптят, увразите му отвръщат с кънтеж. Утрото е алено и гората плаче в смола. Цигарите са изпушени.
Боян е уязвим. Има много силни ръце. Понякога не знае колко силни може да са в яд и болка. В него се сливат историите на две семейства. Като онези две реки. Нали знаете, както много други семейства – започва хубаво и невинаги свършва така. Боян е мост между две села. Всички минават по моста. Цялото дяволско село отива в отсрещното, за да си купи хляб и „Арда“. И после обратно. Тъпчат моста, тичат по него, куцат. А понякога се налага някой да го укрепи. Да подпъхне камък в основата.
Боян става от билото. Сòфия го гледа отдолу. Мръсните ѝ очи са целите в смог. На врата ѝ светят нанизи луксозни автомобилни джанти. Шията ѝ е одрана от пласьори. Ближат скулите й. Тя е като пребита любовница, самотата ѝ отива. Боян тръгва по пътека. Нещо го тупва по гърба. Обръща се.
– Добър ден.
Едно дете е хвърлило шишарка. Настига го, преминава с баща си покрай него и го зяпа любопитно. Има лунички. Боян се смее. Каква усмивка, по дяволите. За тази усмивка много жени биха напуснали мъжете си. Биха лазили по корем досами вратата му. Хлапето се смее. Няма ни полъх вятър.
Боян е на кръстопът като повечето от нас. Ама буквално. Книги затрупват лавиците му, но той не ги чете. Хора затрупват душата му, не ги прогонва, защото ги обича. Страхът е привилегия на смелите. Така пише на късмета от кафето му веднъж. Обаче Боян си знае – късметчетата са тъпи. Вие нали не им вярвате? Затова Боян пристяга здраво връзките на обувките си. Пристяга още по-здраво връзките на сърцето си и се качва на планината. Хайде, смело. Там брат му звъни. Телефонът има сигнал. Прокънтява в глухотата на гората и го стряска.
Боян отива на купон. Не е ходил на купон отдавна. Пие малко. Пуши много. Среща едно момиче, сеща се, че я познава от някъде. Тя е сервитьорка. Или работи в кол център. Всъщност е банков служител. В общи линии може да е всяка от вас. Има хубави крака и добър баща, който е решавал задачи по математика с нея. Влюбва се. Кой в кого се влюбва ли? На следващата сутрин езикът му е обложен, а Витоша е синя. Тя винаги е синя и свети. Той си приготвя закуска. Хлебче с кренвирш и лютеница. Закуска от детството. Спомените лазят по фасадата на блока, после по гърба му. Нагли са.
Боян е жаден. Абсурдите на живота: реки плакнат основите на моста, а той е жаден. В планината един хижар прави чай от десет билки. Планинарите го обичат. На Боян се пада смешна окърлена чаша с нарисувана котка на нея. В запарката се слага и гръмотрън. Гръмотрънът е странна билка. Има крехки розови цветове – диви и нежни като момичешка плът. Има и бодли. Пречиства тялото. Да му се не види и чаят. Добър е даже без мед.
Боян понякога се вглъбява в себе си и изчезва за другите. Има приятели, които са до него и го разтърсват за силните рамене, когато е нужно. Има и такива, които го изоставят. Страданието пречиства. Това късметче вече е вярно, по дяволите. Страданието е врял чай от гръмотрън, барабар с бодлите вътре. А изпийте го, де. Страданието е разбрицан грамофон на модерно парти. Иглата му задира ужасно и мелодията се върти с вой, а никой от префърцунените гости не знае откъде да спре проклетото нещо. И се налага да разбутаме всички препарирани наоколо и да го изключим направо от контакта. Ако сме пийнали повече, може и да го счупим. Плочата сигурно е надрана, вярно е. Няма да я хвърляме обаче. И поне вече е тихо.
Не знам какво ще се случи с Боян. Важното е той сам да реши. Бояне, ти си свободен. Разбра ли? Вземай плочата, опаковай я в един хубав калъф и я пусни на здрав грамофон.
Мръква се в планината. Мъхът е мокър. Смолата е прясна, мека. Чува се един единствен звук. В тази всепоглъщаща тишина, по-красива от приспивна песен, се чува
как
Боян
диша.
Не хрипти.
Совата отваря очи.
—
Кадър: Марта Божикова, Marta’s photo corner
