Сутрин ставам, а навън още тежи тъмното. Децата спят. Стъклата на прозорците са мокри, денят вече препуска необратимо, влязъл е в невидими дълбоки коловози и ускорява страховито. Не мога да го задържа. Вглеждам се през рехавите клони на дървото отсреща и виждам земя и трева. Кафеварката до мен се задавя. Наливам си чаша кафе, държа я между дланите си, опитвайки се да уловя времето. Топла е, а вън е студено, небето се унася за миг като сънено дете. Спи отвито някъде високо горе, одеялото от облак и мъгла е изритано в краката му и задушава града. Хиляди неспокойни, безшумни звуци се раждат вън и издишат сред телефонни аларми и призиви за още пет минути само. При мен е тихо. Улавям само момента, разбира се, без времето. Пак се е шмугнало покрай мен, просвирило е в перата на причудливите зимни птици по клоните и дърпа одеялото на небето, докато съвсем го изсули върху нас. Винаги улавям момента обаче. Затова кафето е горчиво. Струва си ранното ставане.
02.01.2018
