Пътуваме към себе си, тихо и безпрепятствено, през целия си живот. Пътуване на предната седалка. Накланяме глава и долепяме слепоочието си до прозореца. Хладно е. Коланът минава през гърдите ни, за да ни напомни осезаемо за правилата. Светлосенките прескачат по бузите ни. Дишането е кротко. Изпъваме краката си, протягаме ги силно, по тях тече сладостно изтръпване. Костици някъде по стъпалото пукат.
Оглеждаме се за малки подробности, които паметта ни ще оцветява после в спомена. Оранжеви листа и опустели ниви издишат мъгла. Една коса, облегната на оронен дувар, прерязва заника. Сняг на хоризонта. Болка.
Издишваме и стъклото се изпотява. Моментът спира, после се люшва нерешително между сълзите и копнежа, не знае накъде да поеме. Капки дъжд по стъклото на колата. Вътре сме, а е тихо и непрогледно. Като утроба, като нощ. Мирише на прясно окосено сено. Толкова силно и сладко! После дъждът удавя залеза и двете миризми се смесват, трева и дъжд, и проникват през открехнатите стъкла на колата, замайват ни.
Огледай се, докато караш. С осезанията си. Усещаш как трепва въздухът – жената на седалката до теб повдига ръце, за да завърже косата си. Правила го е хиляди пъти, откакто я познаваш. От онези чувствени движения, които несъзнаваното у теб си е откраднало и понякога сънуваш. Важна е извивката на лакътя й, остаряващите пръсти сред кичурите. Преди десет години тези пръсти не изглеждаха така. Тогава пътешествията бяха студентски и мушиците умираха безпричинно по предното стъкло в горещите следобеди.
– Ана, спри, за Бога!
Това е твоя реплика. Казваш й я често, когато се карате. Имаш емоционален дистрес или нещо подобно в излишък. Имаш и Ана. Но не можеш да избереш кое от двете да задържиш. Толкова си объркан, че сетивата ти те подвеждат. Затова се карате често. Затова се караме всички. И после пътуваме.
Искаш да се разделиш с Ана. Омръзнали са ти някои неща. Не можеш да ги формулираш точно и не обичаш да мислиш за това. Пътуванията, съботните следобеди с приятели, храната, която приготвя. Всички онези рецепти, в които слага сини сливи, горчица със зрънца и псевдопровансалски подправки и после декорира на масата в съдове, направени така сякаш са вехти. Мразиш ги. Мразиш ги точно толкова, колкото обичаш подобните чинии, в които майка ти сервира обеда в неделя. Искаш си прословутото ново начало, искаш плясъка с криле, който отеква над сухия паваж и е само твой. Споделяш го с един приятел боязливо, докато се шляете в парка. Дърветата наоколо ви заслоняват в пролетта и ти нехайно, уж случайно изговаряш мисълта си. Веднага усещаш колко е приказно. Протегнал си едва доловимо пръсти към ключето, което виси на пирона. То заключва вратата, а вратата затваря в малък куб страховете ти. Миниатюрното съзаклятие в душата ти е набъбнало под пръстта. Прекрасно е!
Има ли значение как ще реагира приятелят ти, какво ще те посъветва? Ще ти кажа, че не. Вече си заредил бензин и си готов за много различно пътуване. Сам на предната седалка. Светлосенките са опияняващи, представяш си ги ясно, и пак ще мирише на прясно сено, но ще бъде друго.
Ана го приема тежко. Тя е от тези, които приемат всичко тежко. Спокоен си за нея. Тя е борец, нали така се казва. Ще се оправи. Почти успяваш да скриеш от себе си, че на няколко пъти се е прокраднало едно сладко „майната й“ в ума ти. В края на краищата това са нормални неща: мъжете и жените се събират и разделят. Това е сигурно като рекламите по телевизията.
Когато се разделяме със стария човек, импулсивно заживяваме на нова скорост. И ти така. Правиш го хем стремглаво, хем с нарочно наслаждение. Като красива пеперуда, която каца на изпражнение. Ана ще си смени прическата и ще започне отново да си лакира ноктите. Ти ще срещнеш няколко други и Наталия.
Наталия не готви, не споделя и не е Ана. Наталия не умее да сграбчва въздуха, докато връзва косата си на предната седалка и никога не опира слепоочие о хладното стъкло. Тя седи до теб, далечна и тайнствена зад порцелановия си фон дьо тен и това те влудява прекрасно, държи те в несекваща възбуда. Наталия е жена, в която се влюбваш. Има свойството да се движи в пространството неподвижно, неусетно. Тя е сива пухкава котка насред мраморен коридор.
Наталия, къде са медните гривни, които подрънкват на голата ти ръка и събуждат задрямалите следобеди? Останаха на ръцете на Ана. Междуметията напират в гърдите ти и се изкачват до корена на езика ти, където ги спираш. Овладяваш ги. Но битката в теб е започнала.
07.05.2018
