Всеки човек има свой начин на заспиване. Специфично сгушване под завивките, процеждане на светлина под затворените клепачи, потъване в покой, в забрава или в грижа. Усещам пространството около себе си като малка черупка. И онази безтегловна точка, в която почиват стъпалата ми, студени и далечни.
Денят е угаснал, а равносметката – събудена. Тя изважда един гладък черен тефтер и го тупва на тезгяха. Обикновено се вдига много прах. Отваря го с тихо прокашляне. Там пише всичко. За дядо ми, когато ни водеше за риба. За вятъра през ноември. После за онова състезание, в което умря Сена. За обещанията и неспазената дума. За празнотите, които кънтят около голите стъпала на множество бедни хора. За всички подредени и разбъркани импулси, с които жонглират главите и телата ни, опиянени, парализирани или оскотели.
По-добре е човек да си няма много вземане даване с равносметката. Тя е долна сган понякога. Не е перната твар като скръбта, а подмолно, хлъзгащо се по земята дребно чудовищенце. Тя те кара да мислиш с пръстите на ръцете си. Пълна лудост.
Обаче напоследък често прелистваме тефтера с нея. Аз не исках, съпротивлявах се. Но тя е нахална. Изчаква да се сгуши човек под завивката и почва. Затова реших да я опитомя. Малкото чудовище ще работи в моя полза. Похвалих я за външния й вид (да си призная, тя почти никога не ми е изглеждала неугледна, точно обратното). Дадох й пари и я пратих да си купи един нов тефтер. После я накарах да лъсне половината тезгях и, за моя изненада, тя склони. Още водим преговори за другата половина.
Не съм сигурна дали скръбта е твар перната, която удобно и любящо ни обвива с гарвановите си криле. Тя не е много близка приятелка с равносметката, научила се е да я заобикаля отдалече. Гледат се подозрително и не обичат да си споделят.
Кухата черупка се изпълва с шумолене. Пропълзяват откоси от спомени и после изчезват. Остава влажната януарска земя, мокра от нетърпение.
Всеки от нас има свой специфичен начин на заспиване. Меко обгръщане на любим човек, отпускане на ръка встрани, издишане.
22.01.2018
