(…)
На спирката една девойка подпираше следобеда със снага. Облечена с нагло черно бюстие и прилепнал клин, тя бе преплела крака. Чупката в ханша й изпращаше недвусмислено послание към всички съществуващи наоколо мъже. Момичето бе хубаво, но изглеждаше евтино – несъмнено по собствено желание. Издухваше парадно дима от цигарата си и периодично сменяше посоката на свивката в ханша пред влажните очи на чакащите автобуса. Към нея най-сетне се приближи Господин П. Това той стори сякаш в претръпнал, бавен кадър, като че движеше тялото си през съпротивлението на гъста боя. Така се усещат движенията в сънищата и това бе прекрасен сън. Бе дебнал мига с вълнението, с което дете очаква да му подадат фунийката сладолед. Той я заговори тихо, но всички наоколо спряха да дишат и заслушаха. И под тежкото облачно небе в пет следобед се чу началото:
– Извинете, познаваме ли се отнякъде?
Колите заглушиха отговора й. От неговите мъчителни думи излетя нещо за фейсбук, за общи приятели. Отказът й беше учтив, безсрамен, съкрушителен. Господин П. се качи начаса в пристигналия автобус, въпреки че не чакаше него, и се загледа в момичето, останало на спирката. Автобусът унесено се отдалечи, от небето така и не заваля. Очите му станаха от сини сиви, устата остана отворена. Горната му устна внезапно се изпъна надолу. Господин П. не съзнаваше колко страшно изглежда отстрани – съвкупност от ужасяващо лице и прилежни, още по-ужасяващи дрехи. Куфарчето в ръката му отмерваше времето, полюшвайки се от вибрациите на автобуса. В този миг до ухото му бе изречено треперещо:
– Не си заслужава, момче.
Ръкав в лилаво кадифе се протегна, ръката в него плъзна по рамото му. Пригответе се. Един дребен старец се ухили на Господин П. После бръкна в джоба на панталона си и извади малко блестящо ключе. Приказно ключе, с което се отключват най-страшните тайни в скрина.
– Ела да ти покажа нещо.
После прибра ключето обратно в джоба.
И след прелестна поредица от забързани минути, неясно за самия него как, през автобуси, тротоари и стълби, Господин П. се озова пред дома на старчето. То извади от джоба на панталона си друг ключ и отключи входна врата без табела. Лилава.
Старецът, дребен и белокос досущ като в руска приказка, отведе госта си в дневната. Там, като във всяка старческа дневна, имаше разни привични старчески неща – овехтял въздух и тапицирани табуретки. Застана пред една стена. А в стената – ниша. В нишата – скрин, масивен лакиран скрин, в който се оглеждаше изхабеното време.
Господин П. до този момент изобщо не се бе двоумил да сподири стареца. Не гледаше ни наляво, ни надясно. Лилавото сако вървеше пред него с безшумен кадифен ромон и той го следваше запленен.
Всеки жест на стареца бе магичен, бавен и мек. Фокусник без цилиндър! Застанал прав пред нишата, той гледаше господин П. и топло се усмихваше. Ако бяха нейде до морето, несъмнено чайка щеше да огласи момента. Но тук наоколо не се чуваше нищо. Вятърът, скърцането на асансьора, съседските стъпки – всичко бе необичайно изчезнало в привечерния час. И, представете си добре момента, сякаш двамата потъваха в малка прозрачна капсула, която ги отделяше от света. По стените й отвън се стичаше детски смях и живот. Ала вътре имаше само тишина.
Старецът извади от джоба си малкото ключе. То премигна със сребърен отблясък. Държеше го в дланта си като в купичка. Пресегна се. Нежно разтвори ръката на господин П. и постави ключето в нея.
(…)
20.05.2018