В кладенеца на Мураками

Изоставяли ли са ви? Една здраво закрепена за ръба на дълбокия кладенец въжена стълба, която да подръпваш от време на време, за да се увериш, че имаш път обратно, за да излезеш на повърхността. Като тази, дето закрепва Тору Окада, когато слиза на дъното на сухия кладенец в “Хроника на птицата с пружина”. От такава имам нужда и аз, докато чета Мураками и отскачам блуждаещо между откосите от илюзия и реалност, която всъщност е нереалност. Разбрахте ме, нали? Добре. Този текст е за тези, които обичат да четат Мураками. Не че на другите ще ви стане нещо, но сигурно ще ви загуби времето. И на нечелите го също; предупреждавам нечелите го, че от този текст нищичко няма да разберат сигурно, не ми се сърдете. Аз съм сериозна жена, с деца, не вземам опиати и, откровено казано, нямам време за глупости.
Мураками е хипнотичен и щедър. Искам да не спира да ни превежда кротко през фрагменти от сънища. Чета го по веднъж годишно, за да си имам за по-дълго време. Сега е птицата с пружина, но аз, съвсем нарочно, възприемам всичко негово като един несекващ поток. Какви образи прави той? Сещате се защо ги харесваме толкова, нали? Те постоянно готвят спагети, риба и омлет, пускат пералнята, пазаруват, возят се в метрото, излизат от асансьори, отварят си бутилка бира, слушат джаз, пекат си филийки, вечерят самотни в барове, после току срещнат някой странен тип със слънчеви очила, белези или невероятно красиви уши. Безметежността секва, котките скачат по дуварите, проговарят, хващаме влака и стигаме далеч, далеч, до някоя планинска японска провинция, изследваме самотата си от снежния хребет, после от дъното на най-непрогледния кладенец, пак пускаме пералнята, а в нея се въртят детайли от разговорите ни с приятелите от детинство, които са ни зарязали. Най-простичката програма на пералнята има най-необяснимо въздействие. Да ви призная честно, не помня някои от сюжетите му. Не си спомням какво стана в Кафка, четох го отдавна. Помня картините, те се навръзват от сюжет през сюжет в един несъществуващ пъзел от усещания, една мрежа, която може и да няма никакъв таен замисъл, но има “твоя си” нишка между отделните текстове, която почти ти изплува в четири следобед, докато пиеш кафе и четеш друг (друг) автор. После слънцето се сляга, излизаш от метрото, нагазваш малко листа. Да ми стигне сънят Мураками за по-дълго време.
Самотата долу в кладенеца, имам я. Минавах оттам няколко пъти, изоставиха ме мен, а там долу всичко е много гладко и студено, пръстите се охлузват в търсене на нещо, за което да се хванеш. Но такова няма и трябва да се сгушиш, да затаиш дъх и да чакаш достатъчно дълго. И в най-тихия момент, когато почти успявам да формулирам въпроса към себе си, въпроса, който ме стърже освирепяло, някой проплаква. Преминавам през стената на кладенеца и влизам в стаята, като Тору. Изплакало е детето ми, сгушено до мен. Тогава настъпва един момент, в който изчезвам, изчезва и безтегловността в краката ми. Поглеждам нагоре към отвора на кладенеца и опипвам с ръка мрака. Въжената стълба там ли е? Аз се открих в тази книга отвъд всякакви клишета.